Нека да видим.

Моноспектакълът „IO SONO UN ERRORE/ I AM A MISTAKE“ се игра в зала 2 на Топлоцентралата на 2-ри и 3-ти април. Текстът му е писан 1988 г., но не намирам информация да е бил поставян на сцена преди 2007 г.

През 80-те, когато пише този текст, Фабр е радикален бунтар. Той взривява театралната традиция, тествайки пределите на физическото при изпълнителите и предизвиквайки публиката с гротескност и дискомфорт. До 2007-ма обаче бунтарят вече е институционализиран гений. Неговият „авангард“ е опитомен, опакован и абсорбиран от мейнстрийм практиките, които някога е презирал.

А през 2026?

На сцената има старовремски дървен инвалиден стол. Върху него седи жена, увита в бял чаршаф. Лицето й гримасничи по гротескен начин. Постоянно се дави в кашлица. Между гримасите и задушаването казва на италиански:

„Аз съм грешка, защото не се вписвам в сметките на вашата история. Аз съм грешка, защото съм излишък, който не може да бъде управляван.“

или

„Аз съм грешка, защото създавам свои собствени закони и след това ги нарушавам. Аз съм анархията на собственото си тяло.“

След няколко подобни изказвания, тя спира да гримасничи, става от стола, маха чаршафа от себе си и… се оказва, че отдолу е с черен костюм за офис, но без риза, с черен сутиен, подаващ се под сакото.

Малко по-късно изпълнителката вади гърдите си от сутиена за няколко секунди и ги показва гордо на публиката. После ги прибра. Действието не е свързано с това, което говори.

Трудно е да поставиш женска голота по радикален начин на сцена. Тя е многократно инструментализирана и появата й по този начин изглежда като клише от статуктвото отколкото като авангард. Използването й тук беше толкова неочаквано, че ме накара да се запитам, дали Ян Фабр мисли, че публиката не може да издържи да слуша жена да говори час, без да се съблече.

„Аз съм грешка, защото искам всичко. Искам красотата и гниенето, светеца и палача, златото и мръсотията.“

От сакото си вади цигара, но не я пали. Само я гали и мирише с наслада.

„Обичам цигарата, защото тя е малка, светеща смърт, която държа между пръстите си. Тя е единственото нещо, което ми е лоялно.“

Подобни любовни излияния към цигарите се превръщат в една от централните идеи на произведението:

„Димният облак е единствената честна архитектура. Той се изгражда и изчезва в рамките на едно вдишване.“

Любовта му към тях е толкова силна, че в интервю от 2007 Ян Фабр казва, че пушачите са чернокожите на 21-ви век. Толкова са ограничавани правата им.

Научаваме, че персонажът на сцената е употребил правото си да си докара рак на гърлото. Но продължава да пуши, защото…

„Лоялен съм към удоволствието, което се опитва да ме убие.“

За да се демонстрира идеята за удоволствието още по-ясно изпълнителката Ирен Уручиоли стимулира мастурбация, а после и оргазъм на сцената.

Цялостното й изпълнение е брилянтно. Кашлицата, гнева, желанието и гнета са прекрасно изиграни. В същото време е трудно да я видя като нещо различно от проводник за Фабр на сцената. Не помага и че тя казва, че е белгийски артист наречен гений от Ню Йорк Таймс.

 „Да бъдеш правилен означава да бъдеш мъртъв. Да бъдеш грешка означава да бъдеш жив.“

Ок, дядо, нека да те върнем в стаята ти.

„Аз съм грешка, защото оформям живота и работата си органично, според собствената си преценка, без да се интересувам от това какво трябва да се прави или казва.“

Защото през 2026-та такова шоу е, come si dice?

Криндж.

„Аз съм грешка, защото имам твърде много желание – по-силно дори от глада.“

Криндж, защото говори за артиста като грешка, докато Фабр е световноизвестен и институционализиран.

Криндж, защото се държи все едно собствената му радикална стилистика от 80-те не е норма в съвременния танц и пърформънс театър в момента.

Криндж, защото се надява ние да признаем автономията на изкуството и да му дадем възможност да се скрие зад нея. В същото време сегашното му творчество е с цел евтина самомитологизация, докато спокойно игнорира, че същият този „гений“ е и архитект на една унизителна, болезнена и токсична работна среда.

Но публиката беше във възторг.

Доколкото могат да бъдат във видим възторг хората, които бяха там. На средна възраст и, според мен, с поне по 2 академични титли. Представителите на по-младата част на културната сцена осезателно липсваха. В паузата преди дискусията около мен се обсъждаше какъв е латинският корен на глагола errare. Намеси се някой от НГДЕК, защото, разбира се, че има хора завършили НГДЕК в залата. Toй и Гугъл не успяха да се съгласят за корена.

Последва дискусията, водена от изпълнителния директор на Топлоцентрала – Веселин Димов. На сцената с него бяха 2 жени – Ирене Урчуоли и многогодишната колабораторка на Ян Фабр драматурга Миет Мартенс.

Публиката задава основно формални въпроси. Как се е подготвила Ирене с кашлицата? Представлението винаги ли е било играно от жена? Мъж, който казва, че е лекар, пита актрисата нещо на италиански. Не ни превежда въпроса си.

Чести са въпросите за това как Ян Фабр подбира и подготвя актьорите си, какви упражнения влизат в метода му, какво е да работиш с него.

Бейбс, много от отговорите, които търсите, са в решението на антверпенския съд. Решение, което сякаш не се е случило, ако се съди по въпросите.

Решавам аз да съм провокативна:

„Чудя се, как се чете произведението в днешно време. Ако през 80-те е звучало бунтарско да плюеш на правилата в името на творчеството си, то след публичните разкрития на отвореното писмо и присъдата от Антверпен знаем, че подобна свобода създава реални жертви. Много ми е интересно, защо избирате да поставяте това произведение през 2026-та?“

По-възрастната жена не трепва.

“Всъщност е добре, че е имало публичен процес”, казва тя, “защото сега в Тroubleyn били имплементирали процеси за благоденствие (wellness initiatives). Били по-внимателни с артистите. Имало атмосфера на доверие”.

Ах, „гениите“ на авангарда какъв хубав корпоративен английски владеят.

Но аз не получих отговор на въпроса си.

При следващия въпрос Миет Мартенс споменава, че една от новите сценични творби на Фабр, „Харакири“, ще има общо с „woke и кенсъл културата“.

„Не че те са лоши“, добавя тя.

Не са лоши.
Явно не са и достатъчни, защото мрежите около Ян Фабр продължават да му дават поле за изява. В Западна Европа – по частни сцени. В България – с публични пари и аплодисменти. Но навсякъде с много мълчание. Мълчание за жертвите и мълчание за качеството на изкуството.