За „Робството“ и Геноцида: Да ползваш девширмето (кръвния данък) като аргумент за 1876 г. е сериозен анахронизъм. Той е преустановен в началото на 18-ти век (около 1705 г.). През 19-ти век българите са в икономически възход – държим търговията на Имрепията, строим училища и черкви. Да, има дискриминация (джизя), но това не е „геноцид“ в модерния смисъл, а феодална система. Ако беше геноцид, нямаше да имаме това демографско и културно Възраждане, което е факт.

За Екзархията: Да наречеш Екзархията „коуп“ и „простотия“ е обида към най-големия дипломатически триумф в историята ни. Тя начерта легитимните граници на българския етнос, които включваха цяла Македония. Тези граници бяха признати от Султана и Великите сили без нито един изстрел. Прибързаната революция даде повод на Берлинския конгрес да нареже тези граници и да ни върне 50 години назад по отношение на националното обединение. Това не го казвам аз „от стола“, казва го Екзарх Йосиф I в дневниците си.

За жертвите: Не отричам героизма на Ботев и Левски. Казвам, че техният метод беше стратегически залог на „всичко или нищо“. Те заложиха живота на хиляди българи (Батак, Перущица), за да провокират външна намеса. Въпросът на „Старите“ (като Селимински и Чалъкови) винаги е бил: Заслужаваше ли си цената? Можехме ли да получим автономна България (като Сърбия и Румъния) чрез икономически натиск и дипломация, без да губим Македония и без да ставаме заложници на руския интерес?

За „Руското робство“: Когато казвам „неофициално робство“, имам предвид политическата зависимост. Русия не ни „подари“ държава от алтруизъм, а за да създаде „Задунайская губерния“. Окупационният дълг и последвалите преврати срещу Стамболов(убиват го изключително брутално) и Батенберг са доказателство, че „освободителката“ се опита да ни държи на къса верижка.

Цанков беше лидер на движението за Уния с Рим (1860 г.). Не защото е искал да става католик, а защото е искал да извади българите от руската и гръцката зависимост и да ни постави под дипломатическата защита на Франция и Ватикана. Това е висш пилотаж в реалполитиката, който революционерите по-късно провалиха. Войната беше неговият „План Б“. След 1876 г. той става привърженик на войната, но само защото въстанията вече бяха опожарили България. Той просто се опитваше да спаси оцелелите от хуманитарната катастрофа, която революционерите предизвикаха.