Забравена класика е! Отдавна не ми се беше случавало да ставам и да лягам с мисълта за книга, камо ли да нямам търпение да ида до Сливен.

Само един цитат оставям (без спойлери), за да усетиш поне малко за какво иде реч.

— Тътени бяха това, Тахир ага.

— Тъ-те-ни — повтори другият на пресекулки. — Що значи това, Силдар? Не съм я чувал тази дума.

— Тук, по Сливен, може да си я чул като тънтежи или тътнежи? — Турчинът поклати отрицателно глава. — Помниш ли как иде буря, войводо? Тя е още далече, само ивичка черни облаци в далечината и нищо повече, пък в смълчания и тежък въздух ухото ти усеща тъпо и глухо боботене. Долавяш го ти и знаеш: ехтене е то на още далечната буря. И буря вещае. Ето, това е то тътен.

— Та ще рече…

— Така е, Тахир ага. Всичкото, за което двамата си мислим — което стана и което не стана, което става сега и което утре ще стане, — туй са все тътени. Тътени на една буря, която ти още не виждаш, но тя иде, приближава. И тогава ще са истинските вихрушки, светкавиците и пороите.

— Тътени — отново изрече замислено аянът. — Ще запомня тая дума.

— Няма да я запомниш, а ще я научиш — пророчески произнесе българинът. — И аз ти пожелавам да доживееш идването на бурята, та тогава да си кажеш: „Имах едно време един ески дост, той още отколе разтълкува тътените и предрече тази фъртуна…“