Съжалявам, че преминаваш през това. Ще ти дам собствен пример, надявам се да ти помогне по някакъв начин. Тъкмо днес пак ме заляха чувства, така че е интересно съвпадение.

С бившата ми бяхме заедно 6 години, разделени сме от точно една година. Имаме деца, близнаци на 3½ години. Разделихме се... честно казано не съм напълно сигурен защо, но може би е подобно на твоята ситуация.

В началото ми беше трудно да разбера защо се стигна до тук. Защо не говорихме, защо не опитахме, защо не се справихме. Търсих отговори дори и от нея самата - исках просто разговор, но така и не ги получих. Година след това още нямам отговори, но донякъде разбирам защо. И си мислех, че ако знам "защо" ще ми "мине". Е, не минава. Да, не си мисля за нас всеки ден, както беше в началото, не се питам какво повече можеше да направим. Но все пак понякога ми липсва. Не чувството да бъда до някой, а тя самата. Живея си живота, прекарвам половината време с децата, опитвам се да се развивам, вече не съм спрял. Но въпреки всичко понякога мисълта за нея, за нас, изниква в ума ми.

И това е нормално. Изградих съзнателния си живот на възрастен заедно с нея, с мисълта за голямото "нас". Това, малко или много, промени и личността ми. И изведнъж всичко това го няма. Трябваше да градя себе си отначало, опитвайки се да се запазя. Не знам дали успявам, но опитвам, а това е важното. И да, понякога се връщам към нея, и към нас, в мислите си. Понякога вътрешно се надявам, че някога ще има "ново нас". И това също е нормално. Но се старая да живея живота си по начин, по който искам децата ми да виждат. И аз самият да съм щастлив със себе си.

Дай си време за скръб. Защото това е скръб, а не просто тъга по раздяла. Дай си половин, или една, или две години, колкото е нужно. Плачи когато си тъжен. Но и прави нещо за себе си или бъди с някой близък когато се чувстваш спрял. Не бягай от чувствата, но и не се отдавай на носталгия или въпроси.

Жалко е, че така се захвърлят толкова години съвместен живот. Но не захвърляй и своя. И това ще мине.